Music

NF

Прибираш се след поредния изключително изнервящ и уморителен работен ден, захвърляш служебната раничка в някой ъгъл на коридора мяташ якето си в спалнята и въздъхваш тежко. И днес мина. Още малко и приключва. Уикендът е след два дни и изобщо не искаш да се сещаш, че пенсията е след има-няма тридесет. Сякаш цялата ти позитивна енергия си е казала “майната му, това не се издържа” и си е пуснала отпуска, събрала е багажа и в момента пие коктейли с чадърчета на някой плаж в Гърция. Където искаш да си и ти, но живота има други планове. Е важното е да сме живи и здрави. Не ти се прави нищо. Не искаш нищо. Не си депресиран. Не си отчаян. Просто светът около теб се движи с превишена скорост, а ти се чувстваш замаян и имаш нужда от това да спреш, да поемеш дълбоко въздух. Само глътка въздух. И чаша кафе, евентуално. Всъщност може би вино. Кратка пауза, която ще ти позволи да се насладиш на лудата надпревара, която предстои, която те кара да се чувстваш жив и щастлив и която обичаш повече от всичко. И това е окей. Животът често бива сравняван със състезание, но то със сигурност не е спринт и важна е измината дистанция, а не скоростта с която я изминаваме. И в дни като този знаеш, че за да продължиш да вървиш напред, понякога трябва да се спреш, да презаредиш батериите, да изчакаш позитивната ти енергия да си допие пиенето и да се върне утре сутрин, за да можеш да поддържаш бодрата крачка. Загубен в мислите си стоиш в коридора с празен поглед вперен в стената и от страни изглежда сякаш времето е спряло. В главата ти се въртят милион мисли, всяка по-объркваща и тъмна от предишната. Половината от тях нямат никаква логическа основа, но часът е 20:00, навън е мрачно, студено и изключително тихо. Логиката отдавна се е прибрала в къщи и не си вдига телефона. Ревът на съседското бебе те откъсва от мислите ти и внезапно те кара да осъзнаеш, че изглеждаш като пълен идиот, защото от поне пет минути стоиш в коридора и се опитваш да спечелиш състезание по взиране със стената. Факта, че единия ти крак все още е с обувка, а на другия се виждат любимите ти чорапи с шарка на фламинго хич не засилва престижа ти. Усмихваш се разсеяно и най-накрая успяваш да стигнеш до хола и бутилката вино, която в момента изглежда като най-добрия ти приятел. След малко борба с корковата тапа и тирбушона най-накрая си до дивана, където се разпадаш с тиха псувня, защото си забравил, че държиш чаша в ръка и сега ръкава на суичъра ти е червен. Майна му. Това е проблем за утре – днес няма да мислиш за нищо. Единственото нещо, от което имаш нужда в момента е малко музика, която да отговаря на настроението ти. Защото няма нищо по-хубаво от тъжна музика, когато ти самия си тъжен. Знам, не звучи логично, но знаеш за какво говоря. Затова си слагаш любимите слушалки, хващаш телефона и почваш да се ровиш. И ровейки измежду всичкия grunge, blues, pop и подобни попадаш на нещо неочаквано.

Значи, общо взето аз не харесвам рап. Или може би по-добър начин да се изразя е – не го разбирам. Не, че имам нещо против стила – просто не е моята музика. Генералната тема, описваща повечето произведения е “пари, коли и жени” и някак си не е особено вълнуващо да слушаш някой, който три минути и половина се опитва да те впечатли с материални глупости, ланци около врата и клип който не си сигурен, дали трябва да бъде пускан по телевизията преди “Лека нощ, деца”. Всичкото това събрано в куп празни думи, прост бийт с прекалено много бас и някоя друга псувня за цвят. Разбира се, въпреки това да е масата, има и тези артисти, които се опитват да говорят за сериозните неща от живота, но или аз не съм попадал на нещо добро от тях или просто темите за които говорят са достатъчно непознати за мен, че да не мога да намеря себе си в тяхната музика и да свържа нещо лично с историите, които разказват. А не харесвам музика, която е добра само за парти фон на което са събрани куп хора с различни вкусове, но в момента в който се вслушаш внимателно в нея, осъзнаваш че там няма нищо. Нищо, което да създаде някаква емоция и да те накара да се замислиш. И досега бях попадал главно на точно такава.

Това беше и убеждението ми, когато по време на едно дълго пътуване един приятел настоя да пусне един много “як рапър” и аз в качеството си на уморен шофьор, на който вече му беше все тая издадох нечленоразделен звук, който явно беше разбран, като ентусиазирано “Да, брат, нямам търпение да чуя какво си ми приготвил.” Това беше първия ми сблъсък с мичиганския пич на име Nathan Feuerstein, който за радост на всичките си фенове е решил да приеме артистичния псевдоним NF и да ни спести неравната борба с произношението на фамилията му. По някаква причина все още си спомням този момент – шума от дизеловия двигател, лекото пращене от задната лява колона на колата, която така и не оправих, залеза и началото на песента The Search от албума от 2019-та със същото име. Тогава признавам, не обърнах внимание на текста, просто оставих музиката да бъде фон. Доста добър фон с много приятен бас, добър ритъм и всичко останало, но просто фон. Месеци по-късно след един особено тежък ден, ситуация, странно подобна на тази, която обрисувахме по-рано, почти бутилка вино и няколко часа депресираща музика отново попаднах на творчеството на същия този младеж. Помислих си, “Какво пък толкова, поне да разсеем малко кривото настроение за разнообразие!” и със самочувствие кликнах върху парчето с име Time. Още с първите няколко ноти ми стана ясно, че това няма да е точно парти песента, която очаквах, но пък всичко звучеше прекалено добре, за да не довърша вече започнатото парче, което ме накара да се вслушам по-внимателно в самата песен и по специфично – в текста. По някакво съвпадение или може би някаква вселенска намеса се оказа, че темата беше доста близо до проблеми, които бях натрупал в ъгъла на главата си и си бях обещал, че няма да поглеждам, докато не си тръгнат сами. Умно, нали? Е, неусетно, след около четири минути всичките тези проблеми доста настоятелно решиха да напомнят за себе си, сякаш надъхани от римите и супер приятната мелодия на Time и отказваха да се върнат в определеното им от мене място в ума ми – набутани в малката стаичка под стълбите в стил Хари Потър. Може би най-страхотното свойство на музиката е да те пренася на места, да доставя емоции, които не си очаквал, да те връща на места и при хора и ситуации, без да те пита искаш ли или не. Еми тези места, хора и ситуации не ги исках, но пък понякога последния човек, който знае кое е най-доброто за теб си ти самия. Е, аз определено не знаех. Последваха няколко поредни слушания на същата песен с отворен текст и четене и попиване на всяка една дума, преди да се усетя, че не – зрението ми принципно не би трябвало да е толкова лошо, телефона ми съвсем не е водоустойчив и малките солени локвички по него най-вероятно няма да доведат до нищо добро, че буцата заседнала в гърлото ми няма да бъде преместена, независимо от множеството настойчиви опити да направя точно това с юнашки глътки от чашата с вино. Някак си NF беше намерил точния начин да каже нещата, които бях чувал хиляди пъти в стотици парчета, но намирайки начин да представи историята по такъв начин, че да ме накара да отприщя всичко, което бях подтискал с месеци или години. По супер случаен начин бях намерил точно това, което ми беше нужно, за да преживея кривата вечер и не само – бях намерил как да накарам емоции, скрити дълбоко в ума ми да излязат на повърхността и да бъдат преживени в цялата им сила в нещо като импровизирана терапевтична сесия, в която вместо да бъдеш питан от поредната кисела лелка: “И това как те кара да се чувстваш?” просто седиш и слушаш. И намираш себе си в думите. И разбираш. Макар да нямаш нищо общо с човека, от другата страна на слушалките някак си имаш някакво усещане, че той знае най-добре какво е на ума ти и може да го представи в думи, приятен ритъм и да създаде музика от това, което се върти в главата ти, подредено хиляди пъти по-добре отколкото ти някога би могъл да си представиш.

Ако някой ме попита “Кога точно стана фен на NF?” може това би било момента, в който знаех, че един ден ще мога да се определя като такъв. След тази вечер ми беше ясно, че няма как да не изслушам по-голямата част от творчеството му. И за изненада, намерих не една или две песни с подобен емоционален заряд, които ти хващат вниманието с приятна мелодия, често включваща множество мотиви не особено характерни за стила, каращи инструментала да звучи по-скоро като нещо, което би намерило мястото си в някой епичен трейлър на филм или игра, а не като такова, което би чул по радиото си в колата. След това се вслушваш в лавината от думи, която NF успява да подреди с главозамайваща скорост и след като свикнеш с това и започнеш да разбираш какво всъщност казва, то тогава усещаш как всеки ред и всеки пънч лайн удря право в емоции, които не си подозирал че имаш, с яростта и отработения замах на батка в пернишка дискотека. И докато се чудиш, какъв е тоя тъп късмет дето имаш и всеки път, като си пуснеш негова музика нещо все ще ти влезе в очите, преполовяваш дискографията и осъзнаваш, че са минали няколко часа а ти просто си гледал празно в пространството и си клатил главата си леко, влагайки цялата си ментална енергия в това да попиеш всяка една дума и всеки един бийт. И също така забелязваш нещо – вече втори албум, който си изслушал, но не можеш да си спомниш нито една вулгарен израз или нещо дори близо до такова. Странно за стил, в който присъстват текстове където fuck e най-често срещаната дума. Не че е супер важно или имам против, но е интересен факт: като силно религиозен човек, NF отказва да използва всякакви такива фрази в текстовете си. Все тая – пича успява да прави страхотна музика пълна с емоционални послания и това, че няма да чуеш N-word, F-word или всякакви подобни по никакъв начин не се забелязва и не прави стила му на писане и композиране на музикални творения скучен. Независимо от писанията на хора, определящи се като критици и чиято работа би трябвало да бъде да оценяват музика професионално, но издавайки доста странни статии пълни с анализи звучащи по-скоро като лични мнения. Странното е обаче, че NF продължава да набира все повече фенове, независимо от това което казват разбирачите. Може би хората искат да слушат музика в която може да усетиш емоциите вложени в писането на всеки един ред и нота, да усетиш послание, което се усеща сякаш е насочено към теб самия и да може да намериш себе си в повечето редове. Може би хората искат истинска музика, направена от истински хора, говорещи за истински неща, насочена към истинския човек. Може би.

Може би все още не харесвам рап. Може би все още не го разбирам. Това в което обаче съм сигурен, е че дори и NF да не може да бъде наречен най-добрия рапър, тъй като негови колеги могат да пишат по-завъртяни рими, могат да рапират по-бързо, могат да правят по-запомнящ се ритъм или имат по-приятен за слушане флоу, то той със сигурност е любимият ми изпълнител в този стил. Защото чисто техническите детайли нямат такова значение, когато всеки път когато си пуснеш музиката му настръхваш, вперваш празен поглед в стената и започваш поредната терапевтична сесия със себе си, която води до усещането на нещо, което никой друг негов колега не може да предложи. Нещо, което ти носи аромата на късна лятна вечер и вече затоплена в ръцете ти бира и истински и чисто личен разговор с близък приятел. Място на което няма тайни, няма предубеждения, няма място за осъждане на постъпки и където всяко решение и дума са правилни. Където можеш да си себе си, точно такъв какъвто си, когато никой не е около теб и си сам с мислите си, където можеш да си позволиш да споделиш всичко, което ти се върти в главата, независимо колко те е страх, колко те е срам или колко тъжен си. И точно на това място осъзнаваш, че да говориш за тези мисли не е нещото, от което трябва да се пазиш. Осъзнаваш, че въпреки че излагаш на показ всичко, което смяташ, че те прави слаб някак противно на всякаква логика се чувстваш по-силен от всякога. Бегло си спомняш цитат от песен от съвсем различен стил музика гласящ “… your secrets keep you sick, your lies keep you alive …” (бонус точки за всеки, който се е сетил за песента без да ползва Google). Чрез текстовете си, в които с учудваща искреност излива трудностите с които се е сблъсквал през житейския си път, NF показва другата страна на монетата и това, че е възможен живот без лъжи и без тайни, в който си щастлив от себе си независимо от грешките които си правил. Живот, в който всеки приема лошите си страни и дава всичко от себе си всеки ден да бъде нещо повече. Живот, в който всеки може да се чувства уязвим и слаб, но истинската слабост не е в тези емоции, а в бягането от тях в стремежа да изградиш образ лишен от такива, забравяйки себе си в процеса, оставяйки страховете да вземат контрол над действията. Вместо да се случи обратното.

Може би за пръв път ми е толкова трудно да посоча трите любими песни на изпълнител, поради простия факт, че има толкова много, които мога да свържа със събития и емоции от живота ми, които намирам за изключително важни. Все пак може би всеки произволни три биха свършили работа. Красотата на музиката е в това, че всеки може да я усети по един изключително личен начин. Затова давам първите три, за които се сетих и се надявам, да са достатъчно убедителни, за да започнеш собственото си музикално пътешествие.

Here is some Music to feel Real stuff to:
1. NF – Time (Edit)
2. NF – Mansion
3. NF – Nate

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *